Йордан Камджалов с концерт в Стара Загора

На 8 април 2021 от 19 часа на сцена Опера – Стара Загора

Държавна опера – Русе представя:

КАМДЖАЛОВ ДИРИЖИРА ПРОКОФИЕВ И ШОСТАКОВИЧ

Русенска филхармония с

Диригент – Йордан Камджалов

Солист – Александър Сомов – виолончело

В програмата:

Симфония №1 „Класическа“ от Сергей Прокофиев

Концерт за виолончело и оркестър № 2 от Дмитрий Шостакович

Билети:

каса „Импресарска агенция Смолеви“, всеки работен ден от 17 ч.до 19 ч. в Драматичния театър, тел.0887240451

Симфония №1 в ре мажор „Класическа“ от Сергей Прокофиев

 

Първата симфония на Сергей Прокофиев, известна още като „Класическа“, е от т.нар. „младежки“ произведения на композитора – тя е писана в периода  1916—1917. Вече приключил работа над операта си „Играчът“, Прокофиев започва да съчинява голямо произведение от друг жанр, при това в различна, съвършено неочаквана за самия него стилистика. Слушателската аудитория и неговите колеги-музиканти, вече привикнали към „хулиганския“ му стил, са изключително изненадани от новата му творба, която е класически ясна и по моцартовски слънчева. Още през 1916 е съчинен Гавотът, който впоследствие става трета част от симфонията, по онова време вече има нахвърляни и ескизи на първата и втората част. Но основната част от работата по симфонията е свършена през лятото на 1917-а, когато Прокофиев се оттегля във вилата си край Петроград. По време на дългите си разходки из полето, той обмисля тематичния материал и композицията на симфонията. За първи път композиторът твори без инструмент  и по този повод споделя: „Досега обикновено съм писал на рояла, но забелязах, че тематичният материал, съчинен без пиано, се получава с по-добро качество. Изсвирен впоследствие, той в първия момент изглежда странен, но след няколко просвирвания става ясно, че точно така е трябвало да бъде направен“. А относно избора на заглавие пояснява: „Първо, така е по-просто, второ – от пакостливост, за да подразня гъските, и с тайната надежда, че в крайна сметка това ще ми бъде от полза, ако симфонията наистина се окаже класическа“.

Класическите увлечения съвсем не са чужди на Прокофиев. Още докато учи в Консерваторията, в класа по дирижиране на Черепнин, той се увлича от виенските класици. Сега му се приисква да съчини симфония в духа на Хайдн. „Струва ми се, че ако Хайдн бе доживял до наши дни, той щеше да запази маниера си на писане, и в същото време да възприеме нещичко от новото“. Такъв е и замисълът на симфонията на композитора – скромна фактура и прозрачна оркестрация в стила на Хайдн и Моцарт, които трябва да се съчетаят в ново произведение с „намесата на новите хармонии“.

След дръзката музика на двата му клавирни концерта, възбудили страстите на публика и критика, и не по-малко дръзката „Скитска сюита“, написана по материали от балета „Ала и Лоли“, който не допада дори на напредничавия Дягилев, симфонията на младия композитор удивлява всички – тя е ясна, стройна, строга, и същевременно – жизнерадостна и изпълнена със светлина и оптимизъм. Прокофиев избира оркестър със съвсем скромен състав – двоен, без тромбони и туба. И в същото време музиката далеч не е проста – тя е пълна с остри, резки теми, стремителни пасажи и ярки акценти. Използването на особеностите на танцовите жанрове (полонез, менует, гавот, галоп), играта на тембрите и регистрите (цигулки, флейти), новаторската хармония и внезапните хармонични „дързости“ – всичко това дава заявка за особеностите на бъдещия музикален почерк на Прокофиев. Внезапните динамични акценти и съпоставки, леката и прозрачна оркестрация определят характера на финала на тази симфония: в него звучи ослепителна радост (композиторът държи тук да отсъстват каквито и да е минорни акорди). Неслучайно по музиката на „класическата“ симфония на Прокофиев са създавани редица хореографски композиции.

В началото на есента новата симфония е напълно завършена и оркестрирана. На авторовата партитура е видна крайната дата – 10 септември. Прокофиев посвещава симфонията на своя приятел от студентските години, с когото е бил особено близък, и който впоследствие става изтъкнат музикант – единственият академик в тази професия и плодовит композитор – Борис Асафиев. Премиерата на творбата обаче се отлага заради революционните събития и се случва малко преди Прокофиев да замине за няколко години  зад граница – на 21 април 1918 в Петроград. Дирижира авторът.

ДМИТРИЙ  ШОСТАКОВИЧ започва да пише своя ВТОРИ ВИОЛОНЧЕЛОВ КОНЦЕРТ на 17 март 1966 в Москва и го завършва на 27 април в Ялта. Предполага се, че най-напред е била замислена втората част, в която е вплетена мелодията на популярна одеска улична песен от 20-те години „Купите бублики” („Купете си гевречета”), тъй като Мстислав Ростропович, на когото е посветен концертът, си спомня, че композиторът му е изсвирил на пиано тази тема при срещата им в навечерието на новата 1966 година. А бавната монологична първа част е написана след като Шостакович научава за смъртта на голямата поетеса Анна Ахматова. Двамата са се познавали дълги години, изпитвали са изключително възхищение един към друг, а и съдбите им са били сходни – духовни колоси, обречени да живеят под постоянна угроза в угнетяващата атмосфера на съветската действителност, жестоко критикувани от официалната власт и невероятно популярни и обичани в сродното си обкръжение.

С Втория концерт за виолончело (и непосредствено предхождащия го Единадесети струнен квартет) започва късният период в творчеството на Шостакович, който сякаш прехвърля мост към началото на века, към атмосферата и светоусещането на така наречения Сребърен век в руската култура. По думите на Алфред Шнитке „Благодарение на Шостакович се получава контакт с вече отминалия свят и хората, които са си отишли, но продължават да съществуват в него … Това са и 20-те, и 30-те, и 40-те, и 50-те, и 60-те години – всичко това продължава да съществува у него – в отражение. И ние го чувстваме.” Във Втория виолончелов концерт, както и в другите му късни произведения, присъстват алюзии и конкретни цитати от музиката на минали епохи. В първата част може да се долови стилово интонационен отзвук от Малер, както и от дълбоко почитания от Шостакович Модест Мусоргски, а в средата на финала се появява и цитат от началото на „Борис Годунов”.

Структурата на концерта е необичайна, няма отчетливи тематични контрасти, а се противопоставят различните трансформации на едни и същи теми, но по-разително изменени до неузнаваемост. В тъканта пробягва и познатият от много други творби на Шостакович негов мотив монограм DSCH – инициалите на композитора в нотния им еквивалент d-es-c-h (ре-ми бемол-до-си). Прозвучава и низходяща целотонна гама, която в традицията на руската музика винаги носи символиката на отвъдното. Мнозина съвременници са възприели този концерт като най-точен, ярък израз на абсурдността на тогавашната действителност.

От печалния начален монолог през издевателските гротескни мотиви, преплитащите се теми-маски, изострените „викове” на духовите инструменти и символичния съпровод на солиращия инструмент от натрапчиви барабанни удари до самотно затихващият във виолончелото финал се разгръща експресивна, сякаш иреална картина на спомени и видения – и същевременно толкова реалистична…

Вторият виолончелов концерт прозвучава за първи път в изпълнение на Мстислав Ростропович и Държавния симфоничен оркестър под диригентството на Евгений Светланов в Голямата зала на Московската консерватория на 25 септември 1966, когато се чества 60-годишнината на Шостакович. Още на 5 октомври Ростропович го свири в Royal Festival Hall в Лондон с оркестъра на ВВС с диригент Колин Дейвис, а на 26 февруари 1967 осъществява и американската премиера в Carnegie Hall в Ню Йорк с Лондонския симфоничен оркестър под палката на Генадий Рождественски.