Невена Митева е сред последните възпитаници на забележителния режисьор и педагог проф. Кръстьо Мирски (1920 - 1978). Приета за студент от Апостол Карамитев, но по старшинство я записват при Учителя, както студентите наричат проф. Мирски – обаятелен ерудит, с европейско възпитание и излъчване, изучавал драматургичните школи в Париж, Мюнхен и Виена, защитил дисертация в Кьолн. Когато се завръща през 1943 г. в България, Кръстьо Мирски се оказва първият наш театрал със завършено висше образование по специалността. Невена Митева не крие, че обучението при проф. Мирски бележи творческия ѝ път на режисьор завинаги. Години наред, по цял свят са гостували нейни постановки. Любимият ѝ жанр са криминалетата, но и комедиите са предизвикателство, трагикомедиите - още повече.
Представител на България е в Международната асоциация "Евразия" и се запознава с най-добрите съвременни театрални тенденции.
От 1981 г. е режисьор в ДТ „Рачо Стоянов” – Габрово, а от 1995 г. е негов директор. Трупата печели със свои спектакли поредица от награди "Аскеер" и "Икар".
Основател е на фолклорния театър на открито „Етъра”.
На старозагорска сцена Невена Митева гостува за трети път. Първата ѝ постановка ,"Сватбената рокля на Бети", има премиера през 2016 г., а "Трите изстрела" по Агата Кристи - през 2022 г.
"Българският модел" ще бъде представен за първи път на 20 юли от 21.00 часа на сцената на Летен театър Стара Загора.
-
Ако не беше Станислав Стратиев, днес нямаше да разполагаме с великолепните есета от публицистичната му книга "Българския модел". Какво Ви провокира да се върнете към текстове, писани преди повече от 32 години?
- Красивата българска земя постепенно се превръща в пустиня. Хората се отправят към Терминал 2. Но не излитат, защото се сбиват кой да мине по-напред. Не достигат и до кораба, занимаващи се с това как да не пропуснат някого пред себе си. Влакът за чужбина изобщо не спира на гара България. Не успяват да напуснат и през сухопътните граници, защото не знаят къде искат да отидат. През цялото време едно малко момче си свири на своя кавал, една циганка иска всички да заминат за да си оправят останалите тук нейни събратя страната, един безумен човек ни „стреля” със стиховете на Ботев. Но то пък „свестните у нас считат за луди”. Лъскавото зло се радва, че земята ни се е превърнала в пустиня. Ще примамава и хората ни да я напуснат. Пред мен със страшна сила стоят въпросите:
- Ще спрем ли да мрънкаме?
- Ще преодолеем ли завистта си?
- Ще понесем ли накрая заедно кръста на България?!!!
Как подредихте драматургичния текст във Вашата постановка?
-Аз използвах основата на спектакъла на Борислав Чакринов и художника Младен Младенов, който беше представен в МГТ „Зад канала" през 1992 г., но се наложи да прекомпозирам целия текст, защото се опитах да го организирам в някакъв съвременен сюжет и, разбира се, към съществуващата вече канава прибавих седем-осем съвършено нови фейлетони, които съм извадила от "Българския модел" и от другите сборници на Стратиев, даже реплики от други негови пиеси, за да ги обвържа в единен сюжет за българите, които напускат България.
Според Стратиев "Българският модел"е велосипед без педали, но с десет кормила. Кой управлява всъщност? Накъде вървим?
- Не, никой не управлява, всички тръгват в различни посоки. В този спектакъл няма две еднакви мнения; българите, ако им предложат нещо ново, те веднага започват да го отричат, на секундата, без да се замислят дали е добро, или лошо, важното е да бъде отричано. "Осем милиона против" - както казва Стратиев в нашия спектакъл. Но по-страшното е, че ние отричаме всичко, а този български нихилизъм е много опасен. Нашите герои са 17 и имат 17 различни мнения. Когато най-накрая разбират, че това разединение, тази битки един срещу друг, завистта към упеха на другия стигнал по-напред, всъщност ги задържа и така те никъде не заминават. За да разберат накрая, че единственият изход в цялата тази ситуация, е всички да си понесем кръста.
Това означава, че днес звучи актуално констатацията на Стратиев, че "вместо да съграждаме, ние се хванахме за гушите"?
- Да, в целия спектакъл, без да цитираме тази реплика, точно това се случва на практика.
Родният театър на абсурда в "Българския модел" се представя от анонимни герои. Това е изборът на Станислав Стратиев. Какъв беше Вашият избор при определянето на актьори за 17-те роли?
-Аз предварително знаех, че трябва спектакълът да има силен визуален образ, което означава пластично-визуален. За целта ми бяха необходими младите актьори на театъра, които да притежават физическа култура. Поканих проф. Петя Цветкова, преподавател в НАТФИЗ, която работи пластичните етюди в постановката, и се оказа, че съм права, защото това, което правим, е много трудно като изпълнение и изисква много енергия, желание и хъс, за да се случат нещата. Мисля, че изборът ми е бил правилен. Беше ми необходим и актьор от средното поколение, който така да цитира Ботев, че хората в залата да се почувстват неудобно, когато ги гледа очи в очи или да се запалят поне за идеите му. Избрах Ивелин Керанов за тази роля. Той е доайенът в този спектакъл и контрапункт на останалите актьори, които искат да напуснат България.
Балканският синдром е идеята на "Българският модел". Каква ще бъде интерпретацията във Вашата постановка?
-Това е негова тема, на Стратиев, открай време. Едни Балкани, които не са много удобни за другите европейци. В моя спектакъл също има едно лъскаво, примамливо нещо отвън, на което му харесва, че земята ни е превърната в пустиня, а после иска да извади и хората от нея. И ако не осъзнаем "балканския синдром", всичко ще се превърне в стрелбище. Затова смятам, че е крайно време, да се огледаме, да разберем какво се случва, а не да робуваме на балканските си страсти, първосигнално...
Каква е тайната Ви надежда като режисьор? Разбира се, когато приключат репетициите и спектакълът е готов. Какво бихте искали зрителите да видят, да разберат?
-Честно казано, знам, че зрителите искат да видят нещо смешно. Аз ще се опитам да провокирам смях чрез спектакъла. Но, тайно се надявам, че ще се почувстват малко неудобно, ще се замислят в какво е превърната в момента България, ще се запитат искаме ли да продължаваме по този начин. И се надявам да провокирам смях през сълзи и размисъл за изконните български ценности. Да се върнем към Майстора, към Ботев... Моят спектакъл на "Българския модел" е провокация към фалшивия патриотизъм, продажните политици, чуждопоклонничеството. Театърът не дава рецепти, той кара зрителите да се замислят, задава въпроси. Но се надявам, да задаваме правилните въпроси. А отговорите оставяме на зрителите.
И моят последен въпрос, според Вас, липсва ли ни днес в културния живот Станислав Стратиев, този "Паганини на словото", както го нарича Георги Мишев?
-О, много ни липсва. Доста безотговорни станахме към словото. Доста повърхностно, на първосигнално ниво започнахме да използваме думите. Оказа се, че когато говорим на езопов език, можем да кажем повече неща; сега, когато имаме свобода на словото, да изкрещим, обедняхме, станахме неизобретателни, станахме елементарни в изказа си. И точно затова ни липсва Стратиев... Разговаряме с младите колеги за ежедневието и пълния абсурд, в който сме се потопили. Даваме си сметка, че трябва да сме адски проникновени, за да осмислим настоящето и да си разтълкуваме иносказателните мисли на Стратиев. В него има някаква тайна, която остава неразкрита до края. Има много смях от абсурдите в живота, но никак не е лесен и повърхностен за разбиране. Той е една енигма. Когато се появи преди 1989 г. се приемаше от властта за нещо много застрашително. Усещаха, че зад думите му има друг смисъл, един много сериозен пласт. Тази тенденция е запазена и в нашия спектакъл. Не всичко е на повърхността. Тези крайности, с които борави Станислав Стратиев са изключително актуални днес. И са много интересни. Днес няма чиста комедия или трагедия. Предпочитан жанр е трагикомедията. Да звучиш съвременно след 32 години и да подредиш мозайката на съвременния живот е страхотно постижение. Той е гледал напред и е виждал в бъдещето.
Пресцентър на Драматичен театър "Гео Милев"
