Старозагорец, артист, рокаджия, фен на БЕРОЕ и…по едно време и сервитьор.
Първата българска постановка по персийския епос „Шах-наме” завършва националното си турне, продължило три години, на 13 декември, на сцената на Културен център Стара Загора. На Добрин Досев е поверена централната роля – разказвачът Фердоуси. Спектакълът гостува по покана на ДТ „Гео Милев”.
Ако пише мемоари, непременно ще подчертае, че Стара Загора е родния му град, където за първи път се качва на театрална сцена. В Младежката театрална студия „Съвременник” към читалище „Родина ”с ръководител Ради Радев играе заедно с Пенко Господинов, Койна Русева, Стефка Янорова и …д-р Борислав Милев, днес един от най-добрите специалисти по образна диагностика.
Възпитаник е на Пето основно училище и Руска гимназия „Максим Георги”. НАТФИЗ завършва почти на Христова възраст,след като се дипломира с „5” първо в УНСС. Има големият шанс да учи при откривателят на Невена Коканова – Никола Корабов и Стефан Данаилов. Приет е първи при класирането.
Днес, актьор от трупата на Пловдивския театър, Добрин Досев е добре познат на българската публика – участва в два от нашумелите през последните години нови български филми –„Посоки” и „Лили Рибката”. Актьорът дефилира като звезда по червения килим на Международния филмов фестивал в Кан, където филмът “Посоки”на режисьора Стефан Командарев бе високо оценен от световни звезди-членове на журито, с председател Ума Търман.
Играл е на сцените на Сатиричен театър София, Малък градски театър „Зад канала”, в Народен театър „Иван Вазов”. Десет години е част от трупата в Пазарджик, където има 40 роли. Характерната му визия и плътният му глас се оказват много привлекателни както за киното, така и за театъра.
Отличен е с „Икар” за спектакъла “Женитба”, има и награда за най-добра главна мъжка роля за филма “Ярост”. Два пъти е бил номиниран за Награда “Аскеер”.
Последната му творческа изява в Стара Загора е участието в концерт на „Пеещи артисти” на градския площад по повод Пети октомври – Празникът на града.
Ако един ден пишете мемоари какво ще напишете за родния си град ?
- Струва ми се, че по-често си мисля за Стара Загора, отколкото гражданите му. Това е родният ми град, в който за първи път се качих на сцена. Заклет фен съм на „Берое” и се ядосвам от сърце за всяка загуба на любимия отбор. Редовен читател съм на фейсбук групите „Старозагорци в София” и „Известните хора на Стара Загора”. Следя новините от родния ми град.
Когато сме заедно със съгражданите ми Станимир Гъмов и Стефан Вълдобрев често запяваме химна на Берое. В столицата.
Кого наследихте в семейството си с тези толкова много таланти ?
- Непременно искам да отбележа , че съм наследилпевческият си талант от баба си Добрина, на която съм кръстен. Навремето тя е била една от най-прочутите певици в Тревненско. Баща ми бешеинженер, който също има артистичен талант и свири и на акордеон. Майка ми е икономист и почитател на Мелпомена. Радостен съм ,че и дъщеря ми тръгва по моя път.
Кой откри у Вас актьорския талант ?
– Историята е дълга… Аз съм завършил руска гимназия в Стара Загора през 1980-та. Тогава беше уникална по своята същност гимназия. Директорката на гимназията беше човек “извън времето си” – свободомислещ и истински даскал, в най-хубавия смисъл на думата. По онова време ние, учениците в тази гимназия, за ужас на всички, можехме да ходим с дълги коси, с дънки, можехме да слушаме рокендрол, а английския се изучаваше чрез “Бийтълс”. Бях с удивително дълга за времето си коса. Аз се занимавах с музика още от 8-и клас. Един ден заявихме на директорката: “Искаме да имаме рок банда!” и тя никупи уредба, която инсталираха на сцената в актовата зала на училището и всички се радваха на нашите репетиции. Аз започнах да композирам рок балади и бях твърдо решен да ставам рок музикант. По едно време направих музика по стихове на Вапцаров – исках да се види как този текст – “Пролет моя, моя бяла пролет”, може да прозвучи в една съвременна рок балада – хората да го усетят по един друг начин!.. Направих музика и по стихове на Петя Дубарова. И пеех.
Пазя си някои записи на касети от онова време. Бях твърдо убеден, че моето поприще е музиката.
Имате ли любима песен, която винаги запявате с удоволствие ?
- „Синева”. Появи се през 1985 г., това е изпълнение на Диана експрес и Васил Найденов, което и до днес често изпълнявам. Сам или в компания.
Как Ви изглеждаше бъдещето като абитуриент ?
- Моята учителка, по руска литература, Куликовска, в 11-и клас ме покани да играя в един откъс от пиеса: “Аз съм сигурна, че можеш да се справиш!“ каза ми тя. Аз обаче, отговарям: “Ама, аз съм рок музикант!..” “Моля те, опитай!”, ми каза тя и аз, от уважение към нея, се съгласих. Постигнах истински фурор с ролята на вълка. И като че ли прогледнах:”Бре, си казах, то било интересно нещо това да си актьор!..” – И почнах да мисля и за театър. Обаче първо си направих рок банда и след това реших да кандидатствам в НАТФИЗ. Първия път ме скъсаха на трети кръг. Кандидатствах втори път – на последен кръг ме скъсаха. И направо намразих академията. Отхвърлянето беше страшна обида за мен. И голяма болка! Беше падане от много високо. Вече бях на 23. Чудех се какво точно да продължа да правя. Приеха ме и следвах в УНСС “Икономика и управление на дребния и среден бизнес”. Но съдбата винаги те изненадва. В студентската ми група в УНСС се оказа Момчил Колев -Чилето. Двамата почнахме заедно да се мъчим да учим Икономика, но се надушихме като музиканти и почнахме да свирим в мазето на УНСС – направихме си група.
Страхотни приятели сме, заедно като студенти продавахме вестници на количка на ул. „Алабин”, а аз две години карах и такси. Работата винаги ме е забавлявала, освен да ми носи и така необходимите парични средства.
По това време аз направих театрална студия в УНСС и играех в друга студентска театрална студия – “Време” във ВМЕИ. Когато завършвахме УНСС с Момчил, той влезе в “Клас” – това е първата му професионална група. Аз, обаче, си останах верен на рокендрола. Свиря си и до днес. Пазя парчета, които съм записал в студиото на Момчил.
Как реагирахте на поканата да участвате в „Шахнаме: Сказание за Зал”? Това първа среща ли Ви е с Елена Панайотова, едиа от най-интересните театрални режисьори през последните години ?
- Първата ми среща с Елена Панайотова като режисьор беше като гост- актьор в трупата на Пловдивския театър. Тя ме покани да изиграя Медвед в спектакъла по романа на Алек Попов „Сестри Палавееви”. По време на репетициите се опознахме и си паснахме. Тази роля ми отвори вратата на Пловдивския театър и беше повод директорът Кръстю Кръстев, сега министър на културата, да ме покани да стана част от трупата. За същата роля получих и номинация „Аскеер“ за най-добра водеща мъжка роля. Така, че с Елена е изключително интересно да се работи, и когато дойде поканата за „Шахнаме“ много се въодушевих, още повече, че поканата дойде във времето на пандемията, а спектакълът обещаваше да бъде едно вълнуващо пътуване назад във времето в непозната култура.
Какво беше най-важно при подготовката на ролята? Вие пресъздавате исторически съществуваща личност.
- Изключително отговорна роля, много говорихме за личността и живота на Фердоуси. Толкова ми се работеше с Елена, че приех да започна репетиции, докато репетирах и с режисьора Стайко Мурджев, но слава на Бога, успяхме. В нашият спектакъл, Фердоуси е разказвачът, който води действието, докато е акомпаниран на живо от Марина Великова, която свири на множество инструменти като индийска тампура, ирански даф, тибетски купи и дори фагот. В известен смисъл се вдъхновихме и от древната персийска традиция на разказване „нагали“, в която един разказвач с един музикант почти изпява историите от епоса. Това, че самият аз съм музикант много помага, защото целият спектакъл е построен като музика и изисква изключително внимание от моя страна.
Разказваме историята на принц Зал, който се влюбва в индийска принцеса и съдбата изправя двамата влюбени пред редица политически препятствия. Интересно, че има два водещи женски образа на принцесата и майка й, които са много напредничави за времето си и успяват да променят хода на историята. Изобщо много е необичайно, разказваме за любов, човечност, достойнство, отговорността да управляваш. Представете си Шекспировите Ромео и Жулиета, но финалът на Фердоуси е хепиенд.
И да не забравя, да спомена костюмът, който много ми помага. Автор на костюмите е Юлиан Табаков, синът на маестро Емил Табаков, като някои от платовете са донесени директно от Индия, а декорът ни е от персийски килими, което спомага да пазим простотата на разказа.
Като какъв искат да ви запомнят зрителите на Шахнаме ?
- Като разказвачът на персийска притча, чрез която ги уверява, че Любовта винаги побеждава. Искам да вярват, че Любовта винаги побеждава.
Всяко начало има край. Един неочакван въпрос на финала. Помня, че работихте в едно заведение в столичния квартал „Лозенец”, като сервитьор. Заедно с други артисти. Сега играете ли още понякога и тази роля ?
– Да, някога го “играех” сервитьор. В продължение на четири години, докато бях артист на свободна практика. Собственикът на заведението много обичаше артистите. Но това е минало, сега имам много ангажименти в Пловдивския театър, както в киното и телевизията.
През януари очаквам премиерата на новия игрален филм „Чума” на режисьора Иван Владимиров, който е вдъхновен от разказа „През чумавото” на Йордан Йовков.
