Петър Денчев е театрален режисьор, писател и театрален изследовател, който еднакво сериозно се отдава и на трите си професионални занимания. Роден е във Варна през 1986 г. и се определя като неспокоен човек. От онези хора, които задават въпроси и не се страхуват да разровят по-дълбоко. Неговите представления са винаги провокативни. Постави Шекспировата пиеса „Ромео и Жулиета” в Драматичен театър “Гео Милев” в Стара Загора преди десет години по един различен и неочакван начин, а спектакълът “Портокалова кожа” в театър “Възраждане” по пиесата на Мая Пелевич – една от най-известните сръбски драматуржки, провокира и зрителите, и критиката. Спектакълът спечели “Икар” на Христо Намлиев за най-добра авторска музика и три Аскеера – за поддържаща мъжка роля на Йордан Ръсин, за изгряваща звезда на Виттория Николова и за сценография на Петър Митев.
С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича“ печели конкурса за нов български роман „Развитие“ през 2007 г. По-късно издава сборника с разкази „Истории в минало време“ (2010, Издателство „Жанет 45“) и романа „Тихото слънце“ (2012, Издателство „Жанет 45“). Романите му „Малкият бог на земетръса (2019, Издателство „Жанет 45“) и „Превъртане“ (2021, Издателство „Жанет 45“) са номинирани за наградата Хеликон (2019, 2021). Негови произведения са превеждани на сръбски, македонски, словенски, немски, английски и фарси. В творческата си биография на режисьор Петър Денчев е записал повече от 20 спектакъла в големите български театри. На сцената в София, Сливен и Русе, през този сезон, се играят 5 негови постановки. Освен това работи като научен сътрудник към Института за изследване на изкуствата към БАН и е главен режисьор на Сливенския театър. Гост преподавател по режисура в Националната художествена академия.
Със Стара Загора е свързан с една от първите си литературни награди. Два пъти получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс „Веселин Ханчев” (Стара Загора, 2006 и 2010). И с три премиери. На сцената на Драматичен театър „Гео Милев” е поставял освен „Ромео и Жулиета”/2013/, трилърът „Карнавал” от Жорди Галсеран/2012/ – номинация Аскеер за главна женска роля на Елена Азалова и „Следобедни игри” от Рома Майо /2018/.
„Хаос“ е остроумна и находчива комедия , създадена през 2008 г., преводът е на Росица Цветанова. Нейният автор Мика Мюлюахо е сред водещите финландски драматурзи и е директор на националния театър. Пиесата се поставя за втори път на българска сцена.
Репетициите на „Хаос” започнаха на 19 септември. В началото на репетиционния период Петър Денчев даде кратко интервю за медиите в Стара Загора.
Често поставяте нови драматургични текстове. Преобладават съвременните автори, как правите своя избор на текстове? С какви качества трябва да разполага един текст, за да Ви провокира?
- Обикновено изборът на текстове, които да поставя става интуитивно, защото нещо конкретно ме привлича. Възможно е в първият момент да не съм способен да го формулирам, но това се изяснява, ако започна репетиции. Преди всичко това са текстове за театър и пиеси, в които мога да видя специфични връзки с актуалните проблеми на днешния свят, с някакви тревоги, интуиции, предчувствия и т.н. За мен театърът е изкуство, което е възможно само в своята съотносимост към непосредствената действителност, затова е нетрайно, а и в това се състои способността му да улавя определени енергии, които да канализира в естетически език, в сценични форми.
С какво привлече вниманието Ви пиесата „Хаос” на Мика Мюлюахо, един от водещите финландски драматурзи и директор националния им театър ?
- Пиесата на Мика Мюлюахо представлява режисьорски интерес за мен, защото се занимава с проблема за границите – тяхната пластичност, или пък обратното – ригидност. Доколко границите могат да се пристъпват в личен, социален, а и психологически план, какво става с установените полови роли, които всъщност се наричат джендър идентичност – доколко онова, което е културна норма за жените и мъжете може да бъде пристъпвано; къде са онези конфликтни линии, които ни принуждават да се съобразяваме с някакви културни норми и къде ние ги избираме, за да ни определят. Къде са границите на комичното и трагичното, на разтварянето ни пред обществените очаквания и “разкъсването ни” от тях.
Кои и колко са героините в „Хаос”, господин Денчев ?
- Основните персонажи са три жени, но има множество от приходящи персонажи, които се включват в действието. Според замисъла на автора те се изпълняват също от жени.
Залогът за успех на една постановка е умелият избор на творческия състав. Как избрахте актрисите за участие в постановката, която изобилства от персонажи и сюжети ?
- Успехът е относително нещо. Обикновено такива формули като “успех”, “признание” и т.н. зависят не от умелия избор, колкото от някакъв общ консенсус за това какво искат да свършат едни хора заедно. Затова и изборът на актьорския състав е важен, доколкото това са хората, които излизат със своите тела и умове, за да проведат режисьорския замисъл. Част от актрисите познавам, защото съм работил преди това с тях, а другите избрах с кастинг, тъй като имам нужда да разширя актьорското присъствие на сцената.
Два мъжки погледа за осем женски разказа, на Вас и на автора на драматургичния текст Мюлюахо ?
- Не съм сигурен, че става дума за мъжки погледи към някакви специфично женски перспективи. “Хаос” е част от трилогия – “Паника”, която е мъжка пиеса и “Хармония”, която има разнообразни персонажи според половете. Но замисълът на Мюлюахо според мен е да експонира, че културните ни нагласи за установеното, за правилното, за онова, което обществото иска от нас често пъти са различни от действителното; че има разлика между перформатива, това как се извършват едни неща и какви са те в действителност. Това е много по-интересно за търсене – как се гради действието, какво седи зад мотивацията на един акт, какви са границите на едно действие. Така че тук не става дума за някакви мъжко-женски напрежения.
Само женски проблеми ли ще разискват актрисите в “Хаос“ ?
- Както вече се разбра – не.
Какво обединява личните истории на жените ?
- Ами те не са само женски, както вече казахме, защото в пиесата има и приходящи роли на мъже, които се изпълняват от жени, според автора на пиесата. Така че тук става дума за поглед, за гледна точка, за лични истории, които не могат да бъдат само специфично женски.
Бихте ли описали хаосът, който ще видим на сцената ? Свързан ли е с добилата популярност в науката Теория на хаоса? Или създаването на хаоса е форма на контрол ?
- По-скоро става дума за ентропията, която има склонността да се разширява, а не да намалява в една затворена система. Ентропията предполага, че величините губят системна енергия, когато се опитват да управляват системите – ако сте подредили дома си в един момент, тогава сте намалили степента на ентропия в системата, но когато поканите гости след известно време настъпва хаоса и трябва отново да изразходите енергия, за да внесете някаква систематична подреденост в мястото, което обитавате. Пиесата на Мюлюахо черпи своя идеен ресурс от тук.
Коя е голямата мишена във Вашия спектакъл ?
- Не знам, никога не си поставям големи мишени. Целите на моите спектакли са възможно най-ясно да говорят за проблемите, които ме интересуват.
Думите на Мюлюахо повече нараняват или повече лекуват ?
- Думите на драматурга са написани, за да бъдат декодирани в някаква сценична форма, така че нито нараняват, нито лекуват.
С кой сценограф ще подредите театралното пространство ? Ще предложите ли на старозагорските зрители авторска музика ?
- Автор на сценографията е Петър Митев, с когото през годините сме изградили траен сценичен тандем – това е може би деветият или десетият спектакъл, който правим заедно. Автор на музиката към спектакъла е Христо Намлиев, който е един от двамата композитори, които много ценя в съвременния ни театър. Христо също има доста номинации покрай нашата съвместна работа, а и една награда. Другият композитор, когото много ценя и също работя с него е Пламен Мирчев – Мирона.
Изкушавам се да Ви попитам, след десетина години в театъра, продължавате ли да вярвате, че той може да промени света ?
- Не съм сигурен, че това е ролята на театъра. В едни по-ранни времена, когато са били живи романтическите нагласи, сигурно ролята наистина е била такава. И все пак – и тогава театралното представление е утвърждавало някакви конкретни неща/национални свободи, индивидуални свободи и т.н /, а не се е насочвало към толкова абстрактни неща като промяната на света. Днес разглеждам театралното представление като форма на художествен живот на обществото, която е свързана с общото живеене – така че театърът в моите разбирания по-скоро е социален и политически експеримент със средствата на сценичното живеене; в този смисъл той може да провокира, да изговаря или настройва, но промяната е нещо практическо и животът е структурирал други средства за това – политиката, образованието, икономиката, и за съжаление войната.
Снимка: Facebook
