Единият от тях, Йоан Попов, вижда смисъла на човешкия живот в следите, които остават
Той е само на 24 години, работи като актьор на свободна практика, а ангажиментите му са свързани с роли в театри в София и Варна. От 17 май и в Стара Загора като част от творческия екип на “Ние врабчетата”. Това е третата му среща с Йордан Радичков на сцената.
Театралната критика го определя като една от най-големите надежди на съвременния български театър.
Преди две години е номиниран в най-елитният и очакван приз за млади творци в България Наградата за Полет в Изкуството „Стоян Камбарев“. Борбата за статуетката е жестока, защото се конкурират забележителните качества и безспорните успехи на номинираните за Наградата, която сбъдва мечти и преобръща съдби! Забелязан е от журито, заради изключителното си партньорство и органично актьорско присъствие в дипломния филм на режисьора Крис Захариев – „Един асансьор разстояние“, който е част от “Short Film Corner” на кинофестивала в Кан 2021 и носител на много международни награди.
Йоан Попов завършва през 2021 г. НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. д-р Ивайло Христов. “Освен, че създаде от нас един екип, който след дипломирането си учреди сдружение “Суматоха”, той ни научи на ценностти за изкуството”, подчертава Йоан.
На сцената на учебния театър класът поставя „Суматоха“ от Йордан Радичков и печели Награда “Златен Кукерикон” в категория “Млада Надежда”.
Йоан Попов е от Габрово. Учи в Национална Априловска гимназия, профил история. По време на една училищна възстановка го открива актьорът от местния театър Светослав Славчев, който го кани да участва в неговия импровизационен театър. Така започва професионалния си актьорски път.
Занимава се и с музика – пее, свири на китара, пиано и барабани. Многостранния талант на Йоан му дава вдъхновение да композира собствена музика, преди месеци е издал и дебютния си албум “Идилия.”
Следват въпросите за интервюто:
Кое врабче ви повери в “Ние врабчетата” режисьорът Любомир Колаксъзов ? Вие сте играли в постановка по Радичковите разкази, но на сцената на Младежкия театър “Николай Бинев”. Какво отличава двете постановки ?
Режисьорът ме избра за ролята на врабчето Джифф, всъщност това е врабчето, което е разказвача в “Ние врабчетата”. Първо поработихме две седмици, на лабораторен принцип и тогава беше направено разпределение на десетте роли на врабчетата. Аз мисля, че това се дължи на факта, че не спирам да говоря, все задавам въпроси, така се случва, че имам нужда да разбера всяка част от процеса. Задавам задавам, задавам и всъщност, този който най-много говереше бях аз. В тази постановка ролята на Джифф не е като разказвач. Всички монолози, които са на него в Радичковите разкази, са разпределени на всяко врабче, а ролята на Джифф е по-скоро сложена като врабчетото, което обединява всички като група.
В постановката на Колаксъзов, всички врабчета са разказвачи, разказват своите истории.
В Младежкия театър пресъздавам пешеходецът -ролята на врабчето, което не иска да лети, слиза на земята и ходи сред обществото. Много философски избор. И в старозагорската постановка имаме такова врабче, което се пресъздава прекрасно от Краси Ненков.
Разликата между двете постановки, в София и Стара Загора, е от земята до небето, много различни са като идеи, според мен са несъпоставими. Това са две тотално различни представления с тотално различна драматургия.
Моят Джифф е врабчето, което въплъщава надеждата. Който и когато да посърне, то идва и казва: Не няма да падаме духом, ще продължаваме да летим. Моята мисия сега е: аз съм роден като врабче и не искам никога да спирам да летя.
Десетте врабчета в постановката бяхте избрани след голяма конкуренция на кастинг. Режисьорът дава ли възможност да дописвате образите си ? Приема ли вашите идеи ?
Изключително съм удовлетворен от това, че бях избран от режисьора Любомир Колаксъзов, който дава шанс на всеки един от нас да обогати образа, който пресъздаваме в “Ние врабчетата”. Намирам това за изключително успешно като възможност. Различните персонажи, които представяме отразяват различни житейски етапи – раждането, уроците по летене, мечтите. Радичков е една от онези вселени, в които се оглежда времето.
Искам да подчертая, че Йордан Радичков е гениален писател, благодарние на режисьора ние създаваме една съвременна и актуална интепретация на прочутите му разкази за врабчета.
За първи път в “Ние врабчетата”ще прозвучат български ритми. Успя ли да ви вдъхнови хореографът Стефан Витанов с този толкова различен и модерен подход ?
Хореографът е изключителен, това е първата ми среща със Стефан Витанов, той самият е много вдъхновяващ. Беше удоволствие да работим с него. Композиторът Христо Намлиев е съчетал модерно звучене, което се прелива в български народни мотиви. Стана много интересно съчетание, което вярвам ще бъде много впечатляващо за зрителите.
Имате ли любимо изречение от “Ние врабчетата” ? Нещо, което ще запомните, завинаги ?
Изключително впечатляващ за мен е финалният монолог на спектакъла, в който се казва, че всичките птици накрая умират, но перушината им остава на земята. Кои са всъщност врабчетата на Радичков ? И това не е ли послание към нас хората да бъдем като тези врабчета, чисти, искрени. И сравнението с нас хората, всички ние един ден си тръгваме от този свят, но какво остава след нас . Много дълбок замисъл. Особено за младите хора. Смисълът на човешкия живот и следите, които оставаш след себе си. Ето, аз съм на 24 години и кой знае, мога да остана на толкова, но какво оставам след себе си? Животът на един човек може да е кратък, може и да е дълъг, важна е следата след неговия край.
Възможно ли е театърът да бъде урок за живота ?
Още веднъж искам да подчертая. Аз приемам Радичков като един от най-гениалните писатели в нашата съвременна история. “Ние врабчетата” е една изключителна философия за живота. За смисъла на съществуването. Той ни представя няколко гледни точки – на врабчето, което ни казва какъв трябва да бъде един човек, на свраката, която е изключително злобна на моменти, а при друг случай е изключително състрадателна. Ястребът, който убива врабчето. Това е повод да потърсим отговор на въпроса: Кое ни убива и кое ни прави по – силни ?
Аз не вярвам, че театърът трябва да бъде учебник за живота, според мен той показва идеи и философия, и съответно провокира зрителя. Налагането на уроци и учения биха били един вид диктатура върху зрителя.
Самотен ли си на 24 години извън театъра ?
Не, не бих казал, аз изградих много приятелства покрай театъра. С моите колеги от НАТФИЗ, с които се дипломирахме през 2021 г. ,създадохме сдружение “СУМАТОХА” . За спектакъла ни” Въпреки живота всичко е любов” получихме Аскеер за изграваща звезда . Сега съчетавам приятелство и актьорска игра. Тук, в Стара Загора сме трима от сдружението. С мен играят на сцената още Антония Кундакова и Иван Шуманов.
Кое постижение в кратката си, но бурна кариера, намираш за много сериозно ?
“Аскеерът”, защото той е на колектива, в който израстнах като актьор. Но ако отговоря на въпроса от друг ъгъл ,за мен това е намирането на съмишленици. Аз мисля, че това е много по-ценно от наградата. Един човек може да бъде изключителен, но да не е получил нищо. Влязох в академията с едни определени хора, с които в момента имам честта да работя и да ги наричам съмишленици.
Бихте ли споделили какви са творческите Ви планове като музикант ? Има ли нещо, което не знаеме?
Не казвам “не” на нищо. Оставям тази книга отворена.
Продуцирам музика от четири, пет години. Още като ученик свиря на пиано, китара и барабани. Издавам песни. Преди няколко месеца издадох и първия си дебютен албум “Идилия.”
